На теб говоря, човече!

Кога за последно поговори с някого без да си поглеждаш телефона?

Преди няколко години излязох на среща с момче, което харесвах и исках да опозная. Отидохме да вечеряме в столично заведение, като се надявах, че ще си изкараме приятно и забавно. През цялото време обаче той си разглеждаше нещо в телефона, а аз се чудех в коя стена да забия поглед. За да си не си губим времето взаимно, поисках сметката и си тръгнах. Ако някой, който те е поканил на среща, защото те харесва, не може да се отдели от телефона си за два часа, то колко точно те харесва?

Често се замислям за времето, когато не бяхме контролирани от тези малки машинки, които заемат толкова голяма част от ежедневието ни. И не, няма да се връщам чак в годините, когато си пращахме ръчно написани писма по пощата или си звъняхме по домашните телефони. Говоря за моментите, в които бяхме способни да излезем и да се забавляваме без да си поглеждаме смартфона на всеки пет минути. Няма да се преструвам, че не съм активна в социалните мрежи, напротив. Нищо човешко не ми е чуждо. Но само колко е приятно да си говориш с някого, който държи телефона си там, където му е мястото - в джоба си.

Когато сте с някого, било то колега, приятел или пък на романтична среща, и този човек постави телефона си на масата, чувствате ли, че цялото му внимание е насочено към вас? Разбира се, че не. Защо ли? Защото в момента, в който телефонът звънне или извибрира, той ще го погледне. Дори не е нужно да отговаря. Самият факт, че се е разсеял за секунда, докато вие му говорите, е достатъчен, за да се почувствате незначителни. И това, че телефонът е с екрана надолу, не означава, че е по-учтиво.

Толкова сме обсебени, че когато нашата компания отиде до тоалетната, ние мигновено се заравяме в телефона си, нещо като рефлекс. Недай си Боже да останем сами за момент и да хвърлим поглед из заведението...

Не ме разбирайте погрешно, не съм против технологиите. Смятам, че до голяма степен са направили живота ни по-лесен и удобен. Вече има апликации за какво ли не. Дори преди няколко дни, на входа на метрото млад мъж ми подаде флайер, който рекламираше нова апликация, през която можеш да си поръчаш кафе, и когато стигнеш в кафенето, то вече ще те чака. Та колко точно отнема да си поръчаш кафе на място без апликация?!

Понякога, разглеждайки всички онези главозамавайщи профили на красиви момичета в Инстаграм, се чудя с какво щяха да се занимават всички те, ако не бяха "Инстаграм модели"? Какъв брой от последователите ти знаят кой е любимият ти сладолед, на кой филм винаги плачеш и от какво е белега на коляното ти? А когато някой стои срещу теб и ти разказва всички тези неща, слушаш ли го наистина или просто си мислиш кой филтър да използваш за следващата си снимка?

"– Задаваш ми всички тези въпроси само, защото си любопитна, а не, защото наистина искаш да знаеш – продължи той, докато разрязваше рибата.

– Не е ли едно и също? – Ели се хранеше с една ръка, а в другата стискаше телефона си.

– Разбира се, че не – отвърна Клифтън. – Искаш да ти разкажа, само защото си отегчена. После ще напишеш нещо оригинално във Фейсбук, за да го харесат приятелите и последователите ти, без реално да си вникнала в историята. Ели го погледна изумена.

– Не ме гледай така, не съм чак толкова задръстен. Знам как работи ума ви на вас, младите и колко повърхностно гледате на живота.

– Хайде да не се обиждаме! – тропна по масата Ели. Няколко човека от съседните маси се спогледаха.

– Просто отбелязвам фактите. През цялото време си на телефона си, правейки кой знае какво. Как очакваш да ти разкажа за важните неща, ако не можем да проведем разговор за не толкова важните без да изпускаш телефона си от поглед? Светът е там Ели – каза Клифтън и посочи с пръст към прозореца. – Животът е извън тази малка машинка, без която си мислиш, че не можеш да съществуваш. Нямаш представа какво е да живееш ден след ден, сякаш няма да има утре. Да общуваш с хората наистина, а не да си пращате съобщения като някакви роботи. Да, знам, че времената се менят и нещата не са като преди, но, Ели, наистина ли искаш да прекараш най-хубавите си години по този начин? Ели слушаше мълчаливо, навела глава.

– Ако наистина искаш да чуеш какво имам да ти разкажа – продължи той – Ще ти го разкажа. Ще ти разкажа всичко. – Ели вдигна глава въодушевено.

– Но не днес, не и сега.

– А кога? – в гласа на Ели се усещаще безсилие.

– Когато ще знаеш какво да правиш с историята ми."***

Връщайки се назад към онази несполучлива среща, се сещам и за една друга, по време на която никой от двама ни не си погледна телефона и за миг (Левков, ако четеш това, за теб говоря)...

Колко е хубаво да си с някой, който цени времето и вниманието ти точно толкова, колкото и ти неговото.

***Откъс от новата ми книга