Любов по време на коронавирус

"Няма зима, което да трае вечно, няма и пролет, която да пропусне реда си." - Хол Борланд

Неделя е. Отново. Всъщност не е неделя, но през последния месец всеки ден се усеща като неделя. Улиците са пусти, всички са си вкъщи. И отново вали. Сякаш не съм достатъчно потисната, че да трябва и да слушам ромоленето на ситните капчици по прозореца ми. Имам чувството, че живея един и същи ден отново и отново. Всичко, които ми се случва днес, ми се случи вчера, и деня преди това, и най-вероятно ще ми случи и утре. Започвам да забравям... топлината на слънцето, шума на морските вълни, чувството да прегръщаш, да бързаш, да чакаш нетърпеливо да ти донесат поръчката, да се буташ в претъпканото метро, да не отлепяш обувките си от дансинга цяла нощ, да си свободен. Опитвам се да си спомня какво беше преди, но ми се струва толкова отдавна. А преди беше само преди няколко седмици.

Когато целият този ужас започна, и аз като всички останали не приемах нещата насериозно. За мен това беше просто грип, който щеше да отмине бързо, и не разбирах за какво беше цялата тази истерия. Моментът, в който си дадох сметка, че нещата са сериозни, бе, когато отидох до местния супермаркет, и той беше абсолютно празен. Всички стоки бяха изкупени! Идваше ли краят на света? На другия ден отидох до друг супермаркет и видях опашката от хора - всички те стояха на метър разстояние един зад друг, и тогава ме побиха тръпки. След като обявиха началото на карантината, на мен все още ми се налагаше да ходя на работа. Обстановката в офиса беше потискаща. Беше ни страх. Когато някой имаше рожден ден, го поздравявахме с лакът вместо с прегръдка, и това ме натъжаваше. Отмениха се пътувания, концерти, партита, срещи. Отмени се нормалното ни съществуване. Светът затвори. Седмица по-късно вече можех да работя от вкъщи, но все още ме беше страх макар и на теория да бях защитена вкъщи. И днес ме е страх. Май щеше да е по-забавно да имаше истински зомбита, като по филмите...Да ги убием и всичко да приключи.

Силно вярвам, че всичко, което ни се случва в момента, сме си го заслужили. Защото сме егоисти и консуматори. Защото приемаме това, което имаме, за даденост. Защото винаги бързаме - бързаме да стигнем някъде, бързаме да се нахраним, да се влюбим, да захвърлим всичко, да рушим. И изведнъж се появи някакъв си вирус, който ни накара да осъзнаем, че животът не е спринт. Бяхме забравили какво е да си стоим вкъщи, да прекарваме време с близките си, да се обаждаме на онези, за които ни е грижа, да четем книги, да нямаме планове. Осъзнахме колко сме малки и уязвими, осъзнахме, че трябва да се грижим за себе си, защото сме свързани с още седем милиарда души. Започнахме да аплодираме лекарите от балконите, онези лекари, които през повечето време считахме за безполезни.

Без хора по улиците природата разцъфтява. Планетата диша. Докато продължаваме да отричаме изменението на климата и нашата отговорност за това, сме обречени на сериозна опасност. Този вирус, невидим и мълчалив, ни показа как всички неща, които правим, имат ефект, и никаква сума пари няма да ни защити. Трябваше незабавно да се приспособим към това да живеем със ситуация, която би била немислима само преди седмици. Голямата ми надежда е, че като излезем от тази криза, ще сме по-наясно с мястото си на планетата и как да допринесем за нейното благополучие. Когато светът отново отвори вратите си за нас, когато отново сме свободни, ще ценим повече малките неща, ще се наслаждаваме на всеки миг сякаш е последен. И отново ще се срещаме да пием кафе, отново ще танцуваме, отново ще ставаме рано, за да си стегнем куфарите. Отново ще се докосваме, прегръщаме, целуваме. Отново ще лежим на тревата, ще се смеем заедно, ще се влюбваме. Ала, докато дойде този момент, нека се влюбим първо себе си.

С всеки изминал ден си даваме сметка, че тази ситуация най-вероятно ще продължи по-дълго, отколкото са ни казали или отколкото ни се иска. С това идва и цял спектър от емоции - страх, гняв, несигурност, отчаяние, тъга... Наблюдавам хора, които изпитват апатия към всичко, липса на мотивация, за каквото да било, и други, които се опитват да бъдат супер продуктивни. Мнозина се чувстват изтощени, изцедени, не само физически, но и емоционално от непрекъснатото очакване, че всичко това скоро ще свърши. Аз съм някъде по средата - все така активна и емоционална. Ежедневието ми е си е абсолютно същото - работя от вкъщи, спортувам, пиша, чета, танцувам... но правя всичко това сама. Забелязах, че по време на карантината всички станаха готвачи, фитнес инструктури, сладкари... сякаш гледам "Карантина търси талант". Всички са активни в социалните мрежи, опитвайки се да покажат колко добре си изкарват, колко са позитивни и обнадеждени, как трябва да излезем от тази ситуация като победители, а не губещи. В тези трудни времена успях да си дам сметка кои са хората, които са до мен, които ми пишат и ми се обаждат, за да видят дали съм добре. Но, колкото и да оценявам усилията им да повдигнат духа ми, понякога просто имам нужда да бъда тъжна и това да ми е позволено. Без някой да ме мотивира или да ме осъжда. Липсват ми приятелите ми, липсват ми танците, безгрижните разходки, прегръщането, човешкия контакт. Липсват ми хора, които дори не харесвам. Е, да, не сме в гражданска война, но това не прави нещата по-малко страшни или болезнени. Има дни, в които се чувствам добре. Има и такива, в които само ми се плаче. И това е окей. Със сигурност има хора, чийто свят е рухнал много по-бързо, но в моя свят, имам право да скърбя, толкова, колкото ми се иска. Без някой да ме засрамва заради това.

Мнозина никога преди не са се сблъсквали с истинска промяна и загуба, и за тях този момент е стресов. И не е нашето място да преценяваме дали хората трябва да се радват или да тъжат. Нека позволим на другите да се справят със ситуацията така, както намерят за правилно. Нека бъдем човеци. Всеки е различен. Всеки има право да се чувства така, както се чувства. Независимо дали това означава да си позволяваме страх и тъжни емоции или да не се чувстваме виновни за това, че се наслаждаваме на трудно спечелена почивка. Да не сравняваме дните си с тези на другите. Просто да направим всичко възможно, за да се почувстваме добре в този момент. Да си вземем вана, да прочетем книга, да гледаме любим филм, да научим онзи чужд език, който винаги сме искали. Каквото и да е, без да се осъждаме. Точно сега не е нужно да постигаме нищо. Просто да си поемем въздух и да се примирим. Да се опитаме да се сприятелим със себе си. Ще свикнем и с това, ще се адаптираме. В крайна сметка е нещо, което хората умеем добре.

Винаги съм считала, че едно от най-трудните неща, които човек трябва да научи, е как да обича себе си. И смятам, че точно сега е времето, когато най-много имаме нужда от това. Да бъдем мили към другите, но да бъдем мили и към нас самите. Да се опознаем, да бъдем по-добри, да се влюбим в самите себе си, макар и не винаги да считаме, че сме достойни за обичане. И с малко повече късмет, може и да ни се случи нещо невероятно, което да ни накара да осъзнаем, че щастието може да бъде намерено дори и по време на коронавирус...